Дъждът монотонно се сипеше по главната градска улица. Дъждовните капки тъжно се стичаха по прозорците на къщите, а листата на дърветата тихичко потръпваха при допира си с тях и придобиваха особен блясък. Във въздуха се усещаше свеж аромат, който може да бъде доловен само в дъждовни дни като този.
Валеше отдавна и като че ли слънцето нямаше желание да се усмихне. По улицата се виждаха случайни минувачи, които бързаха да се скрият на сухо и проклинаха лошото време: “Това тук не е за хора” – измърмори някой, поглеждайки около себе си.
Но дъждът не се интересуваше от хорските неволи и желания, а продължаваше да къпе събуждащия се град, опитвайки се, навярно, да измие и човешките души.
На ъгъла на една от уличките бе застанало малко момченце, около 7-8-годишно, с чернокоса главица и големи кафяви, искрящи очи. Слабото му телце бе облечено в овехтели дрипи, изпъстрени с безброй кръпки. Сгушено под стряхата на една от къщите, бедното дете протягаше ръчичка с надежда, че някой от минаващите хора ще се смили и ще пусне някоя дребна пара в шепата му. Но всички го отминаваха бездушно, без дори да забележат малката душа, стенеща в дъжда. Протегната ръка оставаше все така празна и трепереща от студ, а дъждовните капки една след друга се стичаха по малките пръстчета и падаха в калта.
Изведнъж на отсрещния тротоар се чум шум, наподобяващ тихи стъпки. Момченцето отвори широко очи и видя към него да се приближава млад мъж в дрехи, блестящи като слънце, а около него се разнасяше приятна и нежна мелодия. Движеше се с такава лекота, че човек би казал, че не стъпва, а се носи над земята. Детето почувства как сърцето му се изпълва със спокойствие и за миг забрави за дъжда:
- Господине, моля Ви, дайте ми някоя пара... Не съм ял от два дни – прошепна то с измъчен глас и погледна с очи, пълни с надежда.
Мъжът се приближи и усмихвайки се, постави в детската ръчичка няколко банкноти:
- Вземи, ангелче, и се нахрани добре.
Детето не можеше да повярва на случилото се, гледаше ту банкнотите в ръката си, ту мъжът пред него. Това трая няколко минути и след като се увери, че не сънува, детето тихо промълви:
- Благодаря за добрината.
Тогава на свой ред тайнственият мъж попита:
- Как се казваш? Къде са родителите ти?
- Аз съм Джим и си нямам никого – прошепна момчето с болка. Сираче съм, не знам кой е баща ми, никога не съм го виждал, а майка ми е умряла малко след раждането ми. Това е всичко, което имам от нея...
И детето извади от джоба на палтенцето си една стара и пожълтяла от времето снимка:
- Това е мама, красива е, нали?
Мъжът погледна снимката и видя млада жена с дълга черна коса и очи, същите като на малкото момче. От пръв поглед си личеше, че то е копие на майка си.
- Много е красива, наистина.
- Знаеш ли колко много ми липсва и как бих искал сега да е до мен, за да мога да се сгуша в прегръдките й. Но тя е там, на небето, и вечер, когато се почувствам много тъжен и сам, поглеждам нагоре и знам, че тя ме вижда оттам и ми се усмихва... Но я няма тук, за да ми дари майчина обич и ласка... – и детето леко извърна глава, за да прикрие напиращата в очите му сълза.
- Горкото дете! И къде живееш сега?
- Живеех в едно сиропиталище, но там ни биеха и унижаваха, беше непоносимо. Затова един ден избягах и сега се скитам наоколо... Но ти не ми каза кой си...
- Аз идвам от небето, казвам се Тоше и някога бях момче, също като теб. Обичах да играя, да се смея, да дарявам любов. Един ден Господ реши да ме прибере при себе си, за да можем заедно да помагаме на страдащите като теб. Тази сутрин той ми разказа за теб и ме изпрати с мисия да ти помогна...
- Тогава ти трябва да си ангел?
- Да.
- И можеш да правиш чудеса?
- Може би...
- А би ли върнал мама при мен? – попита с блеснали очи детето.
- Изпратен съм да ти помогна, така че ще се погрижа за теб, не се тревожи. Никое дете не заслужава да страда и да живее в лишения. Хайде, върви отсреща в магазина да си купиш нещо за ядене, а по-късно ще се видим отново.
- Но къде ще те намеря?
- Не се безпокой, забрави ли, че съм ангел. За мен няма тайни. Хайде, усмихни се и върви.
Детето закрачи към отсрещния тротоар, а ангелът Тоше го проследи с очи. Когато момчето се изгуби от погледа му, той тръгна надолу по улицата...
Междувременно дъждът бе утихнал по някакъв магически начин. Слънчевите лъчи бавно си проправяха път през гъстите облаци и капките по мокрите листа на дърветата ги отразяваха с игриви отблясъци. Мрачният град постепенно оживя в светла и пъстра картина, излязла от ръцете на велик художник.
В далечината се появи силует на жена с приятна външност, която бавно крачеше по улицата. Дълбоко вглъбена в себе си и не виждаща нищо наоколо си, тя подминаваше хората и гледаше втренчено с пуст, празен поглед, а тихият ветрец небрежно развяваше рошавите й тъмни коси.
Това бе Мария – жена на около 35-40 години, средна на ръст, с бяла и нежна кожа и големи, красиви очи. Всичко в нея издаваше благороден характер и добра душа, но странното й поведение бе причина хората в града да я отбягват и да я смятат за луда. Това, което никой не знаеше, бе причината, довела я до състоянието й. А тя бе жестока, тъжна и способна да разтърси всяко чувствително сърце.
Някога Мария бе щастлива жена. Произлизаше от заможно семейство и бе възпитана в духа на всички добродетели, бе получила солидно образование, а накрая бе възнаградена с любов, за която би й завидяла всяка жена. Съпругът й бе ученическата й любов, обичаше го, откакто се помни и бе открила в него всичко, което й бе нужно, за да бъде истински щастлива. И тя бе щастлива, дори прекалено. С мъжа си се радваха на две прекрасни деца и светът й бе изпълнен с хармония. Но зла орисница бе решила да й отнеме този свят. Дяволът никога не спи и става все по-силен и по-силен, хранейки се от чуждото нещастие. И както старата мъдрост гласи, че “Много хубаво не е на хубаво”, така една сутрин мъжът и децата й излязоха от къщи, за да не се върнат никога вече. “Катастрофа” – обясни й нечий глас по телефона. Смъртта бе обвила в страстната си прегръдка най-обичните й същества и ги бе отнела завинаги от нея. “Мъртви!”, “Завинаги!” – тези думи кънтяха в главата й оттогава и не й даваха мир. Като насън присъства на погребението, онемяла, с душа удавена от хилядите сълзи и изгубила вече сили да плаче. Как искаше да бъде мъртва, да бъде заедно с тях. Но животът я бе изправил пред това изпитание, за да изпита силата й. Тя го знаеше, но отказваше да го приеме, отказваше да продължава да живее. И от онзи фатален ден се превърна в бродеща сянка, която обикаляше града безцелно, затворена в себе си и далеч от действителността – живеейки със спомените си и с отдавна замряло сърце.
В този дъждовен ден тя крачеше по улицата машинално, без да се замисля и инстинктивно се насочваше винаги към едно и също място – мостът над реката, мястото, където бе загубила най-свидните си същества. Отиваше до моста, облягаше се на парапета и оставаше загледана с часове надолу, където реката забързано милваше крайбрежните камъни.
И този път Мария застана на обичайното си място и се вторачи във водата. Чувстваше се замаяна, прималяла, изгубена. Очите й блуждаеха в нищото, а умът й повтаряше: “Няма ги! Няма ги!”
Изведнъж й се стори, че водата се раздвижи, на повърхността се появиха мехурчета бяла пяна и между тях се протегна една детска ръчичка. Мария гледаше втренчено и разпозна образа на малкото си момиченце, което й се усмихваше и шептеше: “Ела, мамичко!”
Сърцето на жената заби лудо и без да осъзнава протегна ръка към детенцето си. Тогава от водата изплуваха и образите на мъжа и момченцето й, чуваше ги как я викат, протягат ръце към нея и я приканят да ги последва.
Мария вече не можеше да мисли, главата й се въртеше, не чуваше нищо друго освен тези гласове. “Идвам!” – извика тя и се наведе от парапета, готова да скочи. “Идвам, мили мои, защото не мога да живея без вас” – простена тя и се засили надолу...
...Точно в този момент някой постави ръка на рамото й, изричайки:
- Спри, Мария! Не извършвай този грях!
Мария се стресна и излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се, погледна с насълзени очи непознатия и заплака на рамото му.
Мъжът, който я спаси, беше добре познатият ни ангел Тоше.
- Успокой се, Мария, - галеше я нежно по косата той.
- Защо ме спаси? Кой си? От къде знаеш името ми? – прошепна тя. – Аз искам да отида при тях, без семейството ми за мен няма живот тук...
- Аз съм някой, изпратен да те закриля. Винаги има смисъл – отвърна той. – Просто трябва да го открием. Бог ни изпраща изпитания, в които калява волята и духа ни, но ни обича и закриля. Вярвай в него!
- Аз вярвам, но болката е прекалено силна, случилото се е трудно за разбиране.
- Ти си добра жена и Бог ще те възнагради за страданията ти. Всеки човек има мисия на този свят и Бог е предопределил твоята. Просто следвай волята му и отвори сърцето си за любовта.
- Но любов към кого? Хората, които обичах, са мъртви, а не заслужаваха да си отидат. Децата ми бяха на прага на живота, а сега ги няма...
- Тогава раздавай тази любов на хора, които имат нужда от нея.
Мария не каза нищо, а само се загледа в реката, която продължаваше да тече спокойно, като че ли отнасяше надалеч всички чувства и мисли на бедната жена.
Изминаха няколко минути и Тоше ангелът каза:
- Бог ти дава нова възможност. Но трябва да я откриеш сама. Аз съм тук просто за да те насочвам да следваш правилната посока, но ти сама трябва да откриеш щастието и промяната. Тръгни по този път надолу и отвори сърцето си...
Мария го погледна учудено, но се подчини и тръгна. Ангелът остана на моста, загледан след жената, докато я изгуби в далечината. След това погледна нагоре към небето и промълви: “Боже, помогни на тази добра жена да приеме случилото се, дай й сили да продължи да живее. Защото макар и труден понякога, животът е път, по който всеки от нас трябва да премине. Но да го измине докрай и то с високо вдигната глава, без бурите да успеят да го сломят и убият духа му.”
През това време Мария стигна до улицата, на която просеше малкото сираче. Тя вървеше с бавни крачки, внимателно, взирайки се в лицата на минувачите. Наоколо блестяха лъскавите витрини на магазините. Някога обичаше да пазарува в тях, да купува играчки, дрехи, лакомства за децата си. Но днес витрините й се виждаха като огромни чудовища, готови да я погълнат. А и загледаше ли се в тях, веднага изплуваха спомените й, с тях и болката...
- Госпожо, моля Ви, дайте ми някоя пара... – чу внезапно нечий глас Мария. Обърна се и замръзна на мястото си.
Гласът, разбира се, бе на Джим, който все така продължаваше да проси. Но не това стъписа жената, а огромната прилика, която детето имаше с нейното загинало момченце.
Мария почувства как за миг всичката кръв нахлу в главата й. Приближи се до детето, наведе се и го погали по главичката. Все едно милваше своето изгубено детенце. Сърцето й биеше лудо и за първи път след инцидента, усети, че е жива. Нещо повече, почувства в себе си желание да живее заради това дете, което мигновено спечели майчината й обич и нежност.
- Ела, клето дете. Какво правиш на улицата само? – попита тя тревожно.
В отговор Джим й разказа историята си...
Мария го слушаше с насълзени очи, а когато Джим приключи, тя го хвана грижовно за ръката и двамата закрачиха надолу по улицата към бъдещия си общ дом – домът на Мария.
Ангелът ги следеше с поглед отстрани, а на лицето му сияеше усмивка...
