Беше 15-ти септември – първият учебен ден. Към училището се стичаха безброй деца – едни големи, други по-малки. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, а момиченцата приличаха на принцеси с вързаните в косите им панделки. Малките ученици носеха красиви букети, които с трепет да поднесат на учителките си.
Ето че от ъгъла на улицата се появи майка с малката й дъщеричка – първокласничка. Момиченцето бавно пристъпваше до майка си, плахо и срамежливо, защото се страхуваше от това, което го очакваше на новото и непознато място. То силно стискаше ръката на младата жена, като че ли искаше да придобие увереност от майчината обич и нежност.
Точно на входа на училището към тях се приближи едно малко момченце, което смело вървеше пред майка си.
- Здравей – прошепна то на момиченцето с весел глас. – Хайде да влизаме в класната стая.
Чувайки тези думи, момиченцето изведнъж престана да се чувства уплашено, леко се усмихна на момченцето, хвана го за ръката и заедно прекрачиха за пръв път училищния праг.
Дните се изреждаха един след друг, а приятелството, зародило се помежду им, растеше, както младото стъбълце се превръща в здраво дърво.
Една сутрин, вървейки към училище, момченцето чу жален детски плач. Огледа се и видя малката си приятелка, приклекнала до училищната ограда. Затича се към нея тревожно:
- Какво е станало? Бързо ми кажи какво са ти причинили? – попита то ядосано и очите му пламтяха.
- Бяха те – и момиченцето посочи две големи момчета. – Те ме блъснаха и аз паднах...
- Сега ще ги науча аз! Как смеят да нараняват моето приятелче! – и момченцето се засили, за да ги догони, но момиченцето го хвана за ръката и го спря.
- Остави ги, не искам и на теб да ти сторят нещо лошо. Виж, по-добре съм. Само ми тече малко кръв от коляното.
Момченцето се наведе и грижовно постави малката си ръчичка върху раната, за да успокои болката на приятелката си. Тя се усмихна и прошепна в ухото му:
- Мина ми вече – и двамата закрачиха към класната стая.
Изредиха се няколко месеца и дойде рожденият ден на момиченцето. Сутринта то пристигна в училище, пременено в нова рокля, а на врата му сияеше красива сребърна верижка със сърце, подарък от майка му. Влизайки в стаята, една от съученичките му, която му завиждаше, че получава повече похвали от учителката, съзря подаръка. Сграбчи го в ръка, дръпна верижката от врата на момичето и счупи сърцето на две със смях:
- Много беше красиво! Жалко, че вече не можеш да го носиш! – и тя хвърли парченцата от счупеното сърце на пода.
Разплакано, момиченцето се наведе, за да събере това, което бе останало от подаръка му. В този момент в стаята влезе и момчето. Като видя сълзите на приятелката си и счупеното сърце, което тя здраво стискаше в шепата си, разбра какво се е случило. Изстреля гневен поглед към другото момиче и му изкрещя:
- Какво си направила?!
След това постави детската си ръчичка на рамото на приятелчето си и промълви:
- Не плачи! Сега аз ще взема едната половинка, а ти – другата. Така и ние, и нашето приятелство ще бъдем завинаги едно цяло!
На момиченцето му хареса идеята, изтри сълзите, които се стичаха по лицето му, усмихна се и целуна доброто си приятелче по бузата...
След тази случка приятелството между двете деца разцъфтя с още по-голяма сила. Годините минаваха, а те бяха все заедно – в игрите, в уроците, в трудностите и в щастливите моменти. Обичаха да прекарват часове в парка, седнали на пейката под любимото им кестеново дърво. Разказваха един на друг мечтите си, плановете за бъдещето, тревогите и копнежите си. Дървото слушаше като мълчалив свидетел на приятелството им и леко свеждаше клоните си над тях с желание да ги предпази от болките и жестокостта на заобикалящия ги свят...
Ден след ден училищните години и детството отлетяха като миг. Двете деца пораснаха и настъпи моментът, в който всеки трябваше да се изправи пред новото си бъдеще.
Последният учебен ден. Сърцата и на двамата бяха свити и натъжени. За последен път закрачиха към кестеновото дърво, хванати за ръка. Спряха се под него и дълго мълчаха. На раздяла, под клоните на стария си приятел, всеки от тях се закле, че където и да се намира, след 10 години, на този ден ще дойде под дървото и ще носи половинката от счупеното сърце:
- Ще съм тук и ще те чакам! – обеща момичето.
- Как няма да дойда! – каза момчето. – Тези години ще са изпитание за приятелството ни и доказателство за неговата устойчивост.
Последна прегръдка, махане за сбогом и всеки пое по своя път...
Годините започнаха да се редят една след друга. Момичето бе прието в университет, дипломира се, изгради успешна кариера... Но всеки ден мислеше за малкото си приятелче и броеше минутите до тяхната среща. Когато се почувстваше тъжна или животът я изправеше пред някое препятствие, момичето вземаше парченцето сребърно сърце, допираше го до своето сърце и усещаше присъствието на момчето около себе си, все едно й вдъхваше сили да се бори, да не се предава...
Неусетно 10-те години изминаха и дойде денят, в който двамата си бяха обещали да се срещнат отново. Силно вълнение бушуваше в душата на момичето. Слънцето едва се показваше, когато тя се затича към кестеновото дърво в парка, седна на пейката и нетърпеливо зачака.
Един час, два, три... “Много е рано” – помисли си тя. “Затова го няма.” – и продължи да чака.
Още един час, два, три... “Навярно има работа и затова се бави. Но аз знам, че ще дойде!” – успокои се момичето. Сви се на пейката и не спираше да се вглежда в лицата на минувачите, с надежда да познае в някой от тях “малкото си приятелче”, както все още го наричаше тя, макар и да знаеше, че той се е превърнал в мъж.
Още един час, два, три... Започна леко да се свечерява. “Сигурно вече е наблизо. Ей тук, зад ъгъла и всеки момент ще се появи” – си каза момичето и се облегна на старото дърво, все така изучавайки лицата на хората.
Притъмня, заръмя тих дъждец, а момичето не се отказваше да чака...
Изведнъж в светлината на уличната лампа тя видя силуета на млад мъж, а до него вървеше тъмнокоса девойка. Момичето отвори широко очи. Макар че беше променен, тя веднага разпозна в него погледа на малкото момче. “Той е! Моето приятелче дойде!” – извика тя на себе си и се втурна с разтуптяно от щастие сърце да го прегърне. Не тичаше, а летеше...
- Познаваме ли се? – попита гневно мъжът и нервно се отдръпна назад.
Студеният глас прониза душата на момичето и то замръзна на място.
- Аз...аз... – опита се да обясни тя, но сълзите удавиха думите й, а малкото сребърно сърце, което цял ден стискаше в ръката си, падна в краката й.
- Какво си се затичала като луда?! – продължи да крещи мъжа.
Момичето стоеше онемяло, смазано от мъка.
Мъжът махна ядосано с ръка и закрачи напред с жената. Дори не забеляза счупеното сребърно сърце, което лежеше в калта под усилващия се дъжд. Стъпа върху него и отмина, без повече да се обърне...
Сълзи се стичаха по бузите на младото момиче. Още дълго стоя на пейката съвсем сама, загледана в нищото. Не можеше да проумее случилото се, а дъждът валеше ли, валеше..., сливайки се със сълзите й. Над нея листата на стария кестен потрепваха от лекия ветрец и с тъжен глас й нашепваха:
Ето че от ъгъла на улицата се появи майка с малката й дъщеричка – първокласничка. Момиченцето бавно пристъпваше до майка си, плахо и срамежливо, защото се страхуваше от това, което го очакваше на новото и непознато място. То силно стискаше ръката на младата жена, като че ли искаше да придобие увереност от майчината обич и нежност.
Точно на входа на училището към тях се приближи едно малко момченце, което смело вървеше пред майка си.
- Здравей – прошепна то на момиченцето с весел глас. – Хайде да влизаме в класната стая.
Чувайки тези думи, момиченцето изведнъж престана да се чувства уплашено, леко се усмихна на момченцето, хвана го за ръката и заедно прекрачиха за пръв път училищния праг.
Дните се изреждаха един след друг, а приятелството, зародило се помежду им, растеше, както младото стъбълце се превръща в здраво дърво.
Една сутрин, вървейки към училище, момченцето чу жален детски плач. Огледа се и видя малката си приятелка, приклекнала до училищната ограда. Затича се към нея тревожно:
- Какво е станало? Бързо ми кажи какво са ти причинили? – попита то ядосано и очите му пламтяха.
- Бяха те – и момиченцето посочи две големи момчета. – Те ме блъснаха и аз паднах...
- Сега ще ги науча аз! Как смеят да нараняват моето приятелче! – и момченцето се засили, за да ги догони, но момиченцето го хвана за ръката и го спря.
- Остави ги, не искам и на теб да ти сторят нещо лошо. Виж, по-добре съм. Само ми тече малко кръв от коляното.
Момченцето се наведе и грижовно постави малката си ръчичка върху раната, за да успокои болката на приятелката си. Тя се усмихна и прошепна в ухото му:
- Мина ми вече – и двамата закрачиха към класната стая.
Изредиха се няколко месеца и дойде рожденият ден на момиченцето. Сутринта то пристигна в училище, пременено в нова рокля, а на врата му сияеше красива сребърна верижка със сърце, подарък от майка му. Влизайки в стаята, една от съученичките му, която му завиждаше, че получава повече похвали от учителката, съзря подаръка. Сграбчи го в ръка, дръпна верижката от врата на момичето и счупи сърцето на две със смях:
- Много беше красиво! Жалко, че вече не можеш да го носиш! – и тя хвърли парченцата от счупеното сърце на пода.
Разплакано, момиченцето се наведе, за да събере това, което бе останало от подаръка му. В този момент в стаята влезе и момчето. Като видя сълзите на приятелката си и счупеното сърце, което тя здраво стискаше в шепата си, разбра какво се е случило. Изстреля гневен поглед към другото момиче и му изкрещя:
- Какво си направила?!
След това постави детската си ръчичка на рамото на приятелчето си и промълви:
- Не плачи! Сега аз ще взема едната половинка, а ти – другата. Така и ние, и нашето приятелство ще бъдем завинаги едно цяло!
На момиченцето му хареса идеята, изтри сълзите, които се стичаха по лицето му, усмихна се и целуна доброто си приятелче по бузата...
След тази случка приятелството между двете деца разцъфтя с още по-голяма сила. Годините минаваха, а те бяха все заедно – в игрите, в уроците, в трудностите и в щастливите моменти. Обичаха да прекарват часове в парка, седнали на пейката под любимото им кестеново дърво. Разказваха един на друг мечтите си, плановете за бъдещето, тревогите и копнежите си. Дървото слушаше като мълчалив свидетел на приятелството им и леко свеждаше клоните си над тях с желание да ги предпази от болките и жестокостта на заобикалящия ги свят...
Ден след ден училищните години и детството отлетяха като миг. Двете деца пораснаха и настъпи моментът, в който всеки трябваше да се изправи пред новото си бъдеще.
Последният учебен ден. Сърцата и на двамата бяха свити и натъжени. За последен път закрачиха към кестеновото дърво, хванати за ръка. Спряха се под него и дълго мълчаха. На раздяла, под клоните на стария си приятел, всеки от тях се закле, че където и да се намира, след 10 години, на този ден ще дойде под дървото и ще носи половинката от счупеното сърце:
- Ще съм тук и ще те чакам! – обеща момичето.
- Как няма да дойда! – каза момчето. – Тези години ще са изпитание за приятелството ни и доказателство за неговата устойчивост.
Последна прегръдка, махане за сбогом и всеки пое по своя път...
Годините започнаха да се редят една след друга. Момичето бе прието в университет, дипломира се, изгради успешна кариера... Но всеки ден мислеше за малкото си приятелче и броеше минутите до тяхната среща. Когато се почувстваше тъжна или животът я изправеше пред някое препятствие, момичето вземаше парченцето сребърно сърце, допираше го до своето сърце и усещаше присъствието на момчето около себе си, все едно й вдъхваше сили да се бори, да не се предава...
Неусетно 10-те години изминаха и дойде денят, в който двамата си бяха обещали да се срещнат отново. Силно вълнение бушуваше в душата на момичето. Слънцето едва се показваше, когато тя се затича към кестеновото дърво в парка, седна на пейката и нетърпеливо зачака.
Един час, два, три... “Много е рано” – помисли си тя. “Затова го няма.” – и продължи да чака.
Още един час, два, три... “Навярно има работа и затова се бави. Но аз знам, че ще дойде!” – успокои се момичето. Сви се на пейката и не спираше да се вглежда в лицата на минувачите, с надежда да познае в някой от тях “малкото си приятелче”, както все още го наричаше тя, макар и да знаеше, че той се е превърнал в мъж.
Още един час, два, три... Започна леко да се свечерява. “Сигурно вече е наблизо. Ей тук, зад ъгъла и всеки момент ще се появи” – си каза момичето и се облегна на старото дърво, все така изучавайки лицата на хората.
Притъмня, заръмя тих дъждец, а момичето не се отказваше да чака...
Изведнъж в светлината на уличната лампа тя видя силуета на млад мъж, а до него вървеше тъмнокоса девойка. Момичето отвори широко очи. Макар че беше променен, тя веднага разпозна в него погледа на малкото момче. “Той е! Моето приятелче дойде!” – извика тя на себе си и се втурна с разтуптяно от щастие сърце да го прегърне. Не тичаше, а летеше...
- Познаваме ли се? – попита гневно мъжът и нервно се отдръпна назад.
Студеният глас прониза душата на момичето и то замръзна на място.
- Аз...аз... – опита се да обясни тя, но сълзите удавиха думите й, а малкото сребърно сърце, което цял ден стискаше в ръката си, падна в краката й.
- Какво си се затичала като луда?! – продължи да крещи мъжа.
Момичето стоеше онемяло, смазано от мъка.
Мъжът махна ядосано с ръка и закрачи напред с жената. Дори не забеляза счупеното сребърно сърце, което лежеше в калта под усилващия се дъжд. Стъпа върху него и отмина, без повече да се обърне...
Сълзи се стичаха по бузите на младото момиче. Още дълго стоя на пейката съвсем сама, загледана в нищото. Не можеше да проумее случилото се, а дъждът валеше ли, валеше..., сливайки се със сълзите й. Над нея листата на стария кестен потрепваха от лекия ветрец и с тъжен глас й нашепваха:
“...не можеш миналото ти да върнеш,
щом всеки своя път пое.
Опитай болката си смело да преглътнеш,
да излекуваш счупеното си сърце...”
щом всеки своя път пое.
Опитай болката си смело да преглътнеш,
да излекуваш счупеното си сърце...”
0 коментара:
Публикуване на коментар