ПОЕЗИЯ И ПРОЗА

Мъжът грубо държеше юздата на старата кобила и я теглеше напред.
- Хайде, върви! – изръмжа той.
Току-що беше купил животното и бързаше да се прибере вкъщи. Но кобилата като че ли отказваше да се подчини на новия си господар. Съвсем бавно прекрачи прага на обора, където бе прекарала последните 15 години от живота си и излезе навън.

Слънцето нежно погали сивия й гръб с лъчите си и тя потръпна от удоволствие. Над главата й прелетя лястовица и се стрелна в обора, където в гнездото на една от таванските греди я очакваха наскоро излюпените лястовичета и лакомо отваряха жълтите си човчици. Кобилата рязко спря и се огледа наоколо. В градината пролетта бе събудила за нов живот растенията и дърветата. Из въздуха се разнасяше приятното ухание на цъфнали овошки и цветя. Тя отвори широко ноздрите си, за да вдъхне аромата и в главата й нахлуха спомените за отминалото време...

Спомни си как бе пристигнала в този дом заедно с малкото си конче в един такъв подобен пролетен ден преди толкова години. Добрият й стопанин я привърза за яслата, а кончето подскачаше около нея.
- Хайде, Веске, хапни си – и стопанинът й сипа пълна купа с ечемик и царевица, сложи и прясноокосена люцерна.
Гласът му я успокояваше, в него звучаха нотки на нежност и обич. И сивата кобила хареса новия си дом, където се чувстваше щастлива, нахранена и обградена с грижи и внимание.

През лятото с радост помагаше на стария си стопанин с работата, но най-много обичаше разходките с внучетата му в горите, които обграждаха селото. Безгрижно време беше!
- Деца, тръгваме ли? – весело питаше дядото и те бързо скачаха в каруцата, готови за нови приключения.
На портата, усмихната, ги изпращаше баба им и каруцата поемаше по пътя. Подковите на кобилата ритмично потракваха по асфалта, а топлият ветрец леко гъделичкаше лицата на пътниците. На края на селото политаха с бърз ход напред. Пътят лъкатушеше между житните нивя с натежали златни класове, над които нежно припяваше жетварка...

Ето я сенчестата дъбова гора. Наоколо тишина и спокойствие. Високите дървета, вплели клоните си над главите им, приютяваха неуморните птици, които им подаряваха чудни песни. Небето синьо, синьо..., без нито едно облаче, а лъчите на слънцето пробляскваха между короните на дърветата. Добрият стопанин подхващаше някоя мелодия и подканяше внучетата си да запеят с него. Леко му е на душата!

Из въздуха се усещаше магичното опиянение на дъхавите билки. Малкото конче свободно подскачаше пред майка си с вдигната опашка и леко цвилеше под радостните погледи на децата. Колелата на каруцата тихо скърцаха по черния път... Приближаваха баира, който ги отвеждаше в следващата горичка. Кобилата на един дъх го превземаше с галоп, а внучетата доволно подвикваха: “Давай, Веске!” и се смееха щастливо.

Там, от високото, им се разкриваше дивна гледка. Небето и зелените поля зад тях сякаш се прегръщаха страстно в компанията на кротките стада, които пасяха наоколо. Горската пътека ги отвеждаше до малкото езерце, образувано сред вековните дървета и огласявано от виковете на жабите. Водните треви, които растяха по повърхността, му придаваха тъмнозелен оттенък. Природата бе докоснала с магическата си пръчица това място. С часове да стоиш и да съзерцаваш няма да можеш да обгърнеш с поглед всичката заобикаляща те красота.

Добрият стопанин подхващаше следващата песен. Внучетата пригласяха след него, а кобилата слушаше и им се радваше, стъпваше внимателно, за да не смути скъпите си пътници. Прекрасни мигове, незабравими емоции, които трябва да се преживеят и да преминат през сърцето ти, за да се усетят с най-пълна сила.

Казват, че от хубавите спомени боли повече. Навярно затова и старата кобила леко трепна. Но продължи да си спомня. Пред нея се ширнаха зелените бостани със сочните дини и пъпеши. Дойдеше ли краят на юли дядото и внучетата често-често отскачаха до там и кобилата добре познаваше пътя. Тя търпеливо изчакваше да откъснат и натоварят зрелите плодове. Каруцата беше пълна, но тя не усещаше тежината, улисана в смешките и закачките между дядото и децата по обратния път към къщи.

И кобилата отново трепна от приятния спомен...

Как можеше да забрави пчелина, приютен в кичестата гора? Рано сутрин добрият й стопанин я впрягаше в каруцата и тръгваха. Там ги посрещаше веселото жужене на работливите пчели и чудната песен на прелитащите птици. Стопанинът й я оставяше да пасе на воля вкусната свежа трева, а той самият наглеждаше кошерите. Грижеше се за овошките и зеленчуците около тях. След това присядаше до нея под сянката на стария дъб, заслушан в гласа на природата...

- Хайде, тръгвай! – чу се изведнъж грубият глас, който я върна от спомените й.
Сивата кобила хвърли последен поглед към двора с надежда да види лицето на добрия си стопанин, да чуе отново топлия му глас. Дълго се взира с широко отворени очи и ноздри... Но не го откри, нямаше го там. Беше си отишъл завинаги, а с него и радостта и безгрижните дни...

Кобилата бавно тръгна, подчинявайки се на новия си господар. Над главата й отново прелетя лястовицата, която навярно искаше да се сбогува. Нещо проблесна в голямото умно око на старата кобила – дали не беше сълза? И тя пое към неизвестното си бъдеще...

Бъди мечта
от моя сън несбъднат,
бъди звезда
над лунното море.
Бъди магията
от приказката стара,
бъди душата
чиста на дете...

Бъди страстта
на лумнали пожари,
бъди милувката
на майчини ръце.
Бъди копнежът,
скътал се в сърцето,
бъди целувката
на влюбено момче...

Бъди росата,
галеща тревата,
бъди дъждът,
заплакал тихо в полунощ.
Бъди и вятърът,
пронизал тишината,
бъди денят,
изгрял с любов за мен...

(в памет на дядо)

След теб само мъка остави
и хиляди изплакани сълзи,
болка жестока ни пари,
отиде си завинаги ти...

Свещите бавно догарят,
сочат ти пътя напред.
Раят пред теб се отваря,
ти беше достоен човек!

Ще пазим с обич в сърцата
милия образ, топлия глас,
душата ти щедра, богата,
дарила опора на всеки от нас.

Задуха севернякът и довя със себе си усещане за приближаващата зима. Небето свъси вежди над малкото селце. Опустяха китните градинки, до скоро пълни с трудолюбиви хора. Само игривите пламъчета, които надзъртаха от прозорците на иначе смълчаните къщи, показваха, че в тях животът продължава да кипи с пълна сила.

В самия край на селото се издигаше малка спретната къщурка, в която живееха дядо с внучката си Искра. Момичето, както сочеше и името му, беше изпълнено с енергия и непресъхващо желание да върши добри дела. Тя с охота се грижеше за стария си дядо и поддържаше къщата чиста и подредена. Голямото й сърце, преливащо от обич, я караше да помага на всяко живо същество, изпаднало в беда. Затова и в зимните дни на прозореца на стаята й винаги имаше изобилие от зрънца за изгладнелите птички, които в замяна й се отблагодаряваха с най-красивите си песни.

В една мразовита утрин момичето се запъти към близката гора за съчки, за да запали камината.
- Дядо, аз излизам да събера дръвца и да нагледам моите горски приятелчета. Няма да се бавя.
- Добре, дъще – отговори дядо й. – Само се пази.

Момиченцето весело се затича към горичката, тананикайки си някаква мелодия. В торбичката си носеше няколко моркова, които, както обикновено, да подхвърли на зайчетата, дошли да я посрещнат на поляната. Тъкмо бе насъбрала цял наръч съчки, когато от близкия храст дочу леко скимтене. Бавно се приближи към мястото и не можа да повярва на очите си. В сухите листа се бе скрило малко премръзнало кученце и трепереше от страх и студ.
- Кой те е изхвърлил тук, мъниче? – започна да му говори момичето, а кученцето я погледна с големите си очи. – Ей сега ще те занеса на топло и ще се погрижа за теб.
Нито за секунда Искра не се поколеба да вземе малката душичка.
- Щом има храна за дядо и за мен, ще се намери и за теб. Не се страхувай, ела при мен – и тя гушна уплашеното кученце до гърдите си.

След минути вече беше стигнала до къщата.
- Дядо, дядо, виж какво открих в гората – извика тя.
- Ах, това си е моето момиче! – отвърна дядо й.
- Ще се погрижим за кученцето, нали, дядо? Аз вече му обещах...

Как можеше дядо й да откаже на този глас, пълен със състрадание. А и кученцето изглеждаше толкова малко и беззащитно, в очите му се четеше тъга и молба за закрила.
- Хайде, дъще, направи каквото трябва, за да може това мъниче да се почувства у дома си – усмихна се дядо й и погали кученцето по главичката.

Искра бързо донесе малка купичка и сипа в нея мляко:
- Хапни си, скоро ще се почувстваш по-добре – майчински му говореше тя.
Кученцето леко се приближи до купичката, подуши я, близна с езиче няколко пъти от млякото и се сгуши на кравайче.
- Какво ти има, болничко ли си? – и в гласа на Искра прозвуча тревога.

Тя намери едно дървено сандъче, което й се стори идеалното легло, постави вътре мека пухена възглавница, за да му е удобно, леко сложи и кученцето върху нея и приближи сандъчето до огъня, за да стопли малкото същество. Усетило топлината на камината, кученцето протегна двете си предни лапички, тихо изскимтя и се унесе в дрямка.
- Ти няма ли да си лягаш, дъще? – попита дядо й.
- Не, дядо, искам да остана близо до него тази нощ, ако има нужда от мен – тихо прошепна момичето от страх да не събуди кученцето.

Цяла нощ бдя над него, а призори неусетно заспа, сгушена до сандъчето. Събуди я едно топло, влажно гъделичкане по лицето. Отвори очи, а до нея, седнало на задните си лапички, кученцето весело махаше с опашчица и я гледаше игриво с големите си очи.
- Добре си! – скокна от радост момичето и леко допря устни до муцунката му.
В отговор кученцето отново я близна по лицето.
- Как да те нарека сега? Я да си помисля... Тара... Да, името много ти отива!
В това време вратата изскърца и в стаята влезе дядото на Искра.
- Дядо, представям ти нашата Тара. Какво мислиш за името й?
- Щом ти си го избрала, чедо, значи е хубаво – отвърна й с усмивка старият мъж.

Дните започнаха да се изреждат един след друг. Кученцето растеше с всяка изминала секунда и скоро се превърна в истински пазач на къщата. Видеше ли непознат човек, отдалеч започваше да лае и да ръмжи заплашително. Но колко нежно беше с Искра и колко силно се привърза към малката си спасителка. Ходеше навсякъде след нея и в големите му очи прозираха обич и преданост към момичето, жертвоготовност, която човешкият ум трудно може да си представи.

Дядото беше спокоен, като знаеше, че Искра излиза, придружена от Тара, и ги оставяше да се разхождат на воля в гората. През летните дни те по цял ден тичаха из зелените поляни. Искра береше горски цветя и билки, а Тара гонеше пъстроцветните пеперуди с радостен лай. Около тях цареше мир и спокойствие, птиците летяха над главите им и ги поздравяваха с весело чуруликане. Накрая на гората течеше малка рекичка – любимото място на Искра и Тара за забавления и лудории. Къпеха се в топлите води, подскачаха по крайбрежните камъни, след това съхнеха под парещите слънчеви лъчи. А смехът на Искра ехтеше далеч, далеч..., докато прегръщаше малкото си кученце. Вечер се прибираха уморени, но щастливи и заспиваха заедно, гушнати в мекото легло.

През зимните дни отново имаха безброй поводи за незабравими мигове – тичаха и се търкаляха в снега, гонеха се из гората, Искра замеряше кученцето със снежни топки, а Тара й отговаряше с леко джавкане и с неизменния мил поглед на големите си маслинови очи.

Приятелство! Така можеше да се опише с една единствена дума връзката между момичето и кучето. Приятелство, което не се нуждаеше от пари и скъпи подаръци, а се изразяваше във взаимните жестове на обич, които те си разменяха ежедневно.

Последната зима разбуни духовете в малкото селце. “Вълк! Откъде ли се е появил, пущината?” – мърмореха старите хора и със страх поглеждаха към гората. Слуховете се оказаха верни, в гората наистина бродеше вълк единак, който вече бе удушил няколко овце и бе нападал селяци, замръкнали из горските шубраци.
- Чедо, обещай ми да не се отдалечаваш от къщи – помоли дядото Искра. – Знае ли човек от къде ще те изненада този звяр! Господ да го убие, толкова злини извърши вече.
- Бъди спокоен, дядо. С Тара ще играем в градината, няма да ходим повече в гората, докато някой не залови вълка. И тя спази обещанието си, макар че й беше мъчно за горските животинчета, които не можеше да вижда.

Един ден на стареца му се наложи да отиде до близкия град по работа.
- Искре, дъще, ще се върна вечерта. Вие с Тара не излизайте от къщи, докато ме няма – помоли той внучката си.
- Добре, дядо, тъкмо докато те няма ще пооправя тук вътре и ще те чакаме с Тара с вкусна топла вечеря. Не се тревожи за нас и се връщай по-скоро.

Дядото целуна внучето си по челото и тръгна. Цял ден Искра шета из къщата – разтреби стаите, изпра дрехите на дядо си, сготви вечеря и накрая щастлива, похвърли малката гумена топка към Тара, за да си поиграят. Свечери се, оставаха броени минути до завръщането на дядо й и Искра нетърпеливо поглеждаше през прозореца. Но вместо дядо си, тя забеляза в градината едно малко сиво зайче, което предпазливо се оглеждаше до оградата, наострило уши. Позна го – то беше същото, което през лятото спаси от капана на един ловец.
- Сигурно е гладно, милото, и е дошло да търси храна. Ще изляза само за секунда да му дам морковче и веднага се връщам вътре – говореше на Тара тя, докато обличаше палтото си. Взе моркова и излезе на стълбите, като остави външната врата открехната. Огледа се, видя, че зайчето все още стоеше на мястото си неподвижно и тръгна към него. Толкова силно бе желанието й да нахрани малкото създание, че изобщо не забеляза двете жълти очи, които я дебнеха в тъмнината...

...След миг се чу зловещ вой и нещо изшумоля зад оградата. Искра се смрази на мястото си... Вълкът бе на метър разстояние от нея и я гледаше кръвожадно. Чак сега момичето разбра защо зайчето се бе скрило и не мърдаше – подгонено от вълка, то бе намерило убежище в тяхната градина. “Какво ще правя сега?” – запита се с ужас момичето...

И тогава чу познат лай зад гърба си...Тара. През открехнатата врата на къщата кучето бе видяло смъртната опасност, надвиснала над стопанката му...
- Тара, стой там! – изкрещя Искра, но бе твърде късно...

Кучето се изстреля напред с наострени уши, като ръмжеше и показваше белите си зъби на вълка. Усетил заплахата, той леко приклекна, готов за скок...
- Тара, влизай вкъщи, бързо! – викаше Искра отчаяно.
Но Тара не я чуваше в желанието си да защити момичето. Смело се хвърли към вълка с яростен лай и го захапа за предната лапа. Побесняло от болка, дивото животно с един скок сграбчи Тара с острите си зъби и ги заби в гърлото й. Кучето само леко изскимтя, сгърчи се и падна на земята...

Тогава се чу изстрел и вълкът се струполи до оградата. Искра се обърна и видя дядо си...
- Тара – извика отново тя и се приближи до кученцето.
То лежеше неподвижно, едва дишаше, а от устата му течеше струйка алена кръв, която оцветяваше белия снежец. Момичето седна до Тара, сложи главата й в скута си и я прегърна нежно.
- Ще се оправиш, Тара, пак ще тичаме волно из горските поляни... Моля те, не ме оставяй. Не умирай, чуваш ли! – и сълзите й капеха по бялата козина на кучето.
Тара само я гледаше с големите си красиви очи и не помръдваше.
- Сега дядо ще повика ветеринаря и той ще се погрижи за теб... Обичам те, Тара, не умирай, дръж се!

В този момент кучето вдигна глава, нададе тих вой, отвори широко умните си очи и се отпусна завинаги.
- Не, Тара! – изпищя момичето и прегърна верния си приятел. – Неее!
А Тара стоеше все така неподвижна и продължаваше да я гледа с голямото си око, в което се отразяваше изгряващата луна...

Погребаха я в гората под малиновия храст, близо до мястото, където Искра я беше намерила и спасила. Сега, на свой ред, Тара се бе отблагодарила за добрината на момичето. За да спаси живота на стопанката си, тя не се бе поколебала да пожертва своя.

Нима имаше по-ценно доказателство за верността и приятелството й от това...?

Беше 15-ти септември – първият учебен ден. Към училището се стичаха безброй деца – едни големи, други по-малки. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, а момиченцата приличаха на принцеси с вързаните в косите им панделки. Малките ученици носеха красиви букети, които с трепет да поднесат на учителките си.

Ето че от ъгъла на улицата се появи майка с малката й дъщеричка – първокласничка. Момиченцето бавно пристъпваше до майка си, плахо и срамежливо, защото се страхуваше от това, което го очакваше на новото и непознато място. То силно стискаше ръката на младата жена, като че ли искаше да придобие увереност от майчината обич и нежност.
Точно на входа на училището към тях се приближи едно малко момченце, което смело вървеше пред майка си.
- Здравей – прошепна то на момиченцето с весел глас. – Хайде да влизаме в класната стая.
Чувайки тези думи, момиченцето изведнъж престана да се чувства уплашено, леко се усмихна на момченцето, хвана го за ръката и заедно прекрачиха за пръв път училищния праг.

Дните се изреждаха един след друг, а приятелството, зародило се помежду им, растеше, както младото стъбълце се превръща в здраво дърво.
Една сутрин, вървейки към училище, момченцето чу жален детски плач. Огледа се и видя малката си приятелка, приклекнала до училищната ограда. Затича се към нея тревожно:
- Какво е станало? Бързо ми кажи какво са ти причинили? – попита то ядосано и очите му пламтяха.
- Бяха те – и момиченцето посочи две големи момчета. – Те ме блъснаха и аз паднах...
- Сега ще ги науча аз! Как смеят да нараняват моето приятелче! – и момченцето се засили, за да ги догони, но момиченцето го хвана за ръката и го спря.
- Остави ги, не искам и на теб да ти сторят нещо лошо. Виж, по-добре съм. Само ми тече малко кръв от коляното.
Момченцето се наведе и грижовно постави малката си ръчичка върху раната, за да успокои болката на приятелката си. Тя се усмихна и прошепна в ухото му:
- Мина ми вече – и двамата закрачиха към класната стая.

Изредиха се няколко месеца и дойде рожденият ден на момиченцето. Сутринта то пристигна в училище, пременено в нова рокля, а на врата му сияеше красива сребърна верижка със сърце, подарък от майка му. Влизайки в стаята, една от съученичките му, която му завиждаше, че получава повече похвали от учителката, съзря подаръка. Сграбчи го в ръка, дръпна верижката от врата на момичето и счупи сърцето на две със смях:
- Много беше красиво! Жалко, че вече не можеш да го носиш! – и тя хвърли парченцата от счупеното сърце на пода.
Разплакано, момиченцето се наведе, за да събере това, което бе останало от подаръка му. В този момент в стаята влезе и момчето. Като видя сълзите на приятелката си и счупеното сърце, което тя здраво стискаше в шепата си, разбра какво се е случило. Изстреля гневен поглед към другото момиче и му изкрещя:
- Какво си направила?!
След това постави детската си ръчичка на рамото на приятелчето си и промълви:
- Не плачи! Сега аз ще взема едната половинка, а ти – другата. Така и ние, и нашето приятелство ще бъдем завинаги едно цяло!
На момиченцето му хареса идеята, изтри сълзите, които се стичаха по лицето му, усмихна се и целуна доброто си приятелче по бузата...

След тази случка приятелството между двете деца разцъфтя с още по-голяма сила. Годините минаваха, а те бяха все заедно – в игрите, в уроците, в трудностите и в щастливите моменти. Обичаха да прекарват часове в парка, седнали на пейката под любимото им кестеново дърво. Разказваха един на друг мечтите си, плановете за бъдещето, тревогите и копнежите си. Дървото слушаше като мълчалив свидетел на приятелството им и леко свеждаше клоните си над тях с желание да ги предпази от болките и жестокостта на заобикалящия ги свят...

Ден след ден училищните години и детството отлетяха като миг. Двете деца пораснаха и настъпи моментът, в който всеки трябваше да се изправи пред новото си бъдеще.
Последният учебен ден. Сърцата и на двамата бяха свити и натъжени. За последен път закрачиха към кестеновото дърво, хванати за ръка. Спряха се под него и дълго мълчаха. На раздяла, под клоните на стария си приятел, всеки от тях се закле, че където и да се намира, след 10 години, на този ден ще дойде под дървото и ще носи половинката от счупеното сърце:
- Ще съм тук и ще те чакам! – обеща момичето.
- Как няма да дойда! – каза момчето. – Тези години ще са изпитание за приятелството ни и доказателство за неговата устойчивост.
Последна прегръдка, махане за сбогом и всеки пое по своя път...

Годините започнаха да се редят една след друга. Момичето бе прието в университет, дипломира се, изгради успешна кариера... Но всеки ден мислеше за малкото си приятелче и броеше минутите до тяхната среща. Когато се почувстваше тъжна или животът я изправеше пред някое препятствие, момичето вземаше парченцето сребърно сърце, допираше го до своето сърце и усещаше присъствието на момчето около себе си, все едно й вдъхваше сили да се бори, да не се предава...

Неусетно 10-те години изминаха и дойде денят, в който двамата си бяха обещали да се срещнат отново. Силно вълнение бушуваше в душата на момичето. Слънцето едва се показваше, когато тя се затича към кестеновото дърво в парка, седна на пейката и нетърпеливо зачака.

Един час, два, три... “Много е рано” – помисли си тя. “Затова го няма.” – и продължи да чака.

Още един час, два, три... “Навярно има работа и затова се бави. Но аз знам, че ще дойде!” – успокои се момичето. Сви се на пейката и не спираше да се вглежда в лицата на минувачите, с надежда да познае в някой от тях “малкото си приятелче”, както все още го наричаше тя, макар и да знаеше, че той се е превърнал в мъж.

Още един час, два, три... Започна леко да се свечерява. “Сигурно вече е наблизо. Ей тук, зад ъгъла и всеки момент ще се появи” – си каза момичето и се облегна на старото дърво, все така изучавайки лицата на хората.

Притъмня, заръмя тих дъждец, а момичето не се отказваше да чака...

Изведнъж в светлината на уличната лампа тя видя силуета на млад мъж, а до него вървеше тъмнокоса девойка. Момичето отвори широко очи. Макар че беше променен, тя веднага разпозна в него погледа на малкото момче. “Той е! Моето приятелче дойде!” – извика тя на себе си и се втурна с разтуптяно от щастие сърце да го прегърне. Не тичаше, а летеше...
- Познаваме ли се? – попита гневно мъжът и нервно се отдръпна назад.
Студеният глас прониза душата на момичето и то замръзна на място.
- Аз...аз... – опита се да обясни тя, но сълзите удавиха думите й, а малкото сребърно сърце, което цял ден стискаше в ръката си, падна в краката й.
- Какво си се затичала като луда?! – продължи да крещи мъжа.
Момичето стоеше онемяло, смазано от мъка.

Мъжът махна ядосано с ръка и закрачи напред с жената. Дори не забеляза счупеното сребърно сърце, което лежеше в калта под усилващия се дъжд. Стъпа върху него и отмина, без повече да се обърне...

Сълзи се стичаха по бузите на младото момиче. Още дълго стоя на пейката съвсем сама, загледана в нищото. Не можеше да проумее случилото се, а дъждът валеше ли, валеше..., сливайки се със сълзите й. Над нея листата на стария кестен потрепваха от лекия ветрец и с тъжен глас й нашепваха:

“...не можеш миналото ти да върнеш,
щом всеки своя път пое.
Опитай болката си смело да преглътнеш,
да излекуваш счупеното си сърце...”

Емили бе прекрасно малко момиченце, много чакано и желано от родителите си. Майка й дълго не можеше да има деца и когато се роди Емили, светът й сякаш се изпълни с най-красивите цветове. Нямаше по-щастлива жена от нея. Стараеше се да осигури на дъщеричката си всичко, от което се нуждае, за да може да расте здрава и силна. Ден след ден малката Емили се превръщаше в добро и умно дете, което даряваше с красивата си усмивка всички наоколо.

Настъпи лято, дойде денят, в който Емили навършваше 10 години. Тя много се вълнуваше, защото нямаше търпение да види всички подаръци, които я очакваха. От сутринта подскачаше весело насам-натам, тананикаше си разни мелодийки и се чувстваше като малка принцеса, облечена в най-красивата си розова рокля, купена специално за рождения й ден. Ето че дойдоха баба й и дядо й, а след това и няколко от нейните приятелки, с които лудееше по цял ден на двора. Празникът бе в разгара си, когато най-накрая се появи майка й с тортата, на която горяха 10 свещички:
- Духни свещичките, мила – каза майка й, - и си пожелай нещо.
Малката Емили затвори очи, замисли се за миг и духна силно свещичките.

Точно в този момент усети, че й се вие свят, прилоша й и припадна в ръцете на майка си...

...Събуди се в болницата и видя до себе си мила лекарка, която я гледаше успокоително.
- Здравей, как се чувстваш?
- Малко съм отпаднала, но искам по-бързо да се прибера вкъщи, за да отворя всичките си подаръци. Днес имам рожден ден.
- Така ли, малка госпожице? Но, за съжаление, тази нощ ще трябва да останеш тук – каза нежно тя и излезе.

В коридора, пред болничната стая, чакаха родителите й, а в очите им се четеше тревога.
- Докторе, как е тя? – попитаха в един глас.
- Направихме й изследвания. Нека почакаме до утре за резултатите. Тогава ще знаем със сигурност... Сега се опитайте да се успокоите и да си починете малко. Приберете се вкъщи, ние тук ще наглеждаме дъщеричката ви.

Тази нощ малката Емили остана в болницата. Към полунощ, когато навсякъде бе много тихо, тя усети нечие присъствие до леглото си. Отвори очи и видя млад мъж, облечен в бяло, да я гледа с усмивка.
- Ти кой си, как се казваш? – попита тя.
- Здравей, малка принцесо! Казвам се Тоше и съм ангел, но дойдох при теб, защото много исках да се запозная с теб – каза той и седна до нея на леглото.

Говориха си дълго, докато накрая Емили заспа, гушната в прегръдките му... На сутринта, когато се събуди, ангелът бе изчезнал.

Дойдоха родителите й, за да разберат резултатите от изследванията. Влязоха в кабинета на лекарката със свити сърца. Тя ги погледна, като че ли искаше да ги подготви за това, което ще чуят. За съжаление, новините бяха лоши... Изследванията потвърдиха, че момиченцето страдаше от остра форма на левкемия и се налагаше спешна и скъпа операция...
- Как ще намерим толкова пари? – прошепна майка й. – Ние сме бедни хора...
- С Божията помощ всичко ще бъде наред, имай вяра – опита се да я успокои съпругът й...

Минаха няколко дни, а Емили ставаше все по-зле. Междувременно, родителите й започнаха кампания за набиране на средства, но поне засега нямаха голям успех. Събраната сума не стигаше за покриване на всички разходи. Ангелът Тоше продължаваше да идва всяка нощ в стаята на Емили, а тя го чакаше с нетърпение. Присъствието му й помагаше да забрави болничната обстановка. Той й разказваше приказки, пееше й песни, вдъхваше й вяра, че скоро ще се прибере вкъщи, стараеше се по всякакъв начин да я накара да се чувства добре.

- Мамо, Тоше ми каза, че скоро ще съм добре отново.
- Разбира се, скъпа. Но кой е той? – попита майка й, а в очите й напираха сълзи.
- Той е ангел, слязъл от небето и е мой приятел. Знаеш ли колко е добър?
Майка й я погледна учудено, но не каза нищо повече...

В същия град живееше един много богат човек, чието сърце бе студено като камък и не се трогваше от болката и страданието на другите. Той странеше от всички и никой не го обичаше. Една нощ ангелът Тоше дойде в дома му. Богаташът спеше дълбоко в мекото си легло. Тоше се приближи до него и сложи ръка на сърцето му. Задържа я така няколко минути, след това се обърна и си отиде...

По обяд на следващия ден родителите на Емили получиха щастливо телефонно обаждане. Парите за операцията бяха събрани! Някой бе превел цялата необходима сума и Емили щеше да живее...

Операцията премина успешно и през първите няколко дни момиченцето се чувстваше много добре. Но след седмица, точно когато всички си мислеха, че най-лошото е вече зад гърба им, състоянието на Емили отново се влоши. Този път лекарите не даваха голяма надежда...

Сърцето на майка й се късаше от мъка и безсилие. Не можеше да гледа как детето й страда и умира. Вече бе изгубила всякаква надежда. Емили едва помръдваше в леглото и очите й бяха помръкнали от болестта.
- Мамо, - едва прошепна тя, - остани при мен, много ми се спи... Нали знаеш колко много те обичам... Изричайки това, тя отпусна глава на възглавницата и спря да диша...
- Емили, - изпищя майка й. – Докторе, моля Ви, побързайте...

В това време Емили се озова пред един дълъг тунел, в дъното на който се виждаше ярка светлина. Огледа се наоколо предпазливо, всичко бе обвито в мъгла, от различни посоки се чуваха гласове, които я викаха. Момиченцето леко потрепери, но продължи да върви напред към тунела, примамена от светлината. Но точно там, на входа му, стоеше нейният приятел – ангелът Тоше и в очите му прозираше недоумение.

- Емили, - протегна ръка към нея той. Спри, Емили, не продължавай. Върни се при разплаканата си майка. Чуй я как страда за теб. Все още не е дошло времето да дойдеш тук. Пред теб има цял един неизживян живот. Чуй ме, Емили, спомни си всички, които те чакат вкъщи и които те обичат. Ти трябва да живееш.

И той започна да й показва картини от бъдещето й – как щеше да завърши училище, да учи в университет, да се омъжи и да има щастливо семейство.
- Нима искаш да се откажеш от това, което Бог ти предлага? Хайде, дай ръка и ела с мен...

Тогава изведнъж майка й, надвесена над безжизненото й тяло, видя как Емили помръдна пръстчето на едната си ръка.
- Тя е жива, Господи, благодаря ти! – извика тя, прегърна я и я целуна по челото.

Изминаха няколко седмици и Емили се възстанови напълно. В деня на изписването й от болницата, дойде един господин с огромна плюшена играчка. Това бе същият онзи богат мъж, дарил парите за операцията. Бе дошъл да види малката и да разкрие причината за помощта си:
- Невероятно е, но в съня си почувствах огромна топлина в сърцето си. Като че ли цялата любов на земята се изля в мен, а през съзнанието ми премина историята на дъщеря Ви. Щом се събудих сутринта, не можех да мисля за нищо друго, освен че трябва да спася това дете. - Благодаря Ви, господине, за добрината. – прошепна майка й.
- Не на мен, благодарете на силата, която промени душата ми.

След около час Емили бе готова да се прибере вкъщи.
- Мамо, нямам търпение най-накрая да съм у дома и да отворя подаръците си. Знаеш ли какво си пожелах, докато духах свещичките на тортата? Да порасна голяма, да се превърна в добър човек и ти много да се гордееш с мен. Сега знам, че благодарение на ангела, желанието ми ще се сбъдне. Обичам те, мамо! Благодаря ти, Тоше!

В първата нощ, която Емили прекара отново в дома си, ангелът дойде при нея.
- Емили, така се радвам, че вече си добре. Бъди сигурна, че всеки път, когато имаш нужда, ние с Бог ще те закриляме от небето. До скоро, моя малка приятелко.

След това я целуна и изчезна...

Като отронен лист
годините си отминават,
далеч отнасят моя порив чист.
В душата раната не заздравява,
живее вътре и кърви...

Обичах те
с невинност детска,
навярно ти не го разбра.
За сетен път в очите те погледнах,
а ти обърна се и се изсмя.

Като прашинки
ще отлитат дните
и все по-трудно ще ми е да ти простя,
че и след хиляди години
сърцето пак за тебе ще тупти...

Илюзия, една игра,
в театъра актьори без лица,
изгубени надежди и тъга,
години провалени, самота.

Въпроси: “как?”, “защо?”, “кога?” –
без отговор, удавена душа.
И не един копнеж, не два,
излъгана, убита, в слепота!

Сълзи, сълзи и пак сълзи...
Напразни, нереални мечти!
Кръг омагьосан и ти,
пленница в пустите дни...

Но край, точка, финал!
Достатъчно! Животът ми цял –
от днес с бъдеще ново облечен,
а ти – на забрава обречен!

Дъждът монотонно се сипеше по главната градска улица. Дъждовните капки тъжно се стичаха по прозорците на къщите, а листата на дърветата тихичко потръпваха при допира си с тях и придобиваха особен блясък. Във въздуха се усещаше свеж аромат, който може да бъде доловен само в дъждовни дни като този.

Валеше отдавна и като че ли слънцето нямаше желание да се усмихне. По улицата се виждаха случайни минувачи, които бързаха да се скрият на сухо и проклинаха лошото време: “Това тук не е за хора” – измърмори някой, поглеждайки около себе си.
Но дъждът не се интересуваше от хорските неволи и желания, а продължаваше да къпе събуждащия се град, опитвайки се, навярно, да измие и човешките души.

На ъгъла на една от уличките бе застанало малко момченце, около 7-8-годишно, с чернокоса главица и големи кафяви, искрящи очи. Слабото му телце бе облечено в овехтели дрипи, изпъстрени с безброй кръпки. Сгушено под стряхата на една от къщите, бедното дете протягаше ръчичка с надежда, че някой от минаващите хора ще се смили и ще пусне някоя дребна пара в шепата му. Но всички го отминаваха бездушно, без дори да забележат малката душа, стенеща в дъжда. Протегната ръка оставаше все така празна и трепереща от студ, а дъждовните капки една след друга се стичаха по малките пръстчета и падаха в калта.

Изведнъж на отсрещния тротоар се чум шум, наподобяващ тихи стъпки. Момченцето отвори широко очи и видя към него да се приближава млад мъж в дрехи, блестящи като слънце, а около него се разнасяше приятна и нежна мелодия. Движеше се с такава лекота, че човек би казал, че не стъпва, а се носи над земята. Детето почувства как сърцето му се изпълва със спокойствие и за миг забрави за дъжда:
- Господине, моля Ви, дайте ми някоя пара... Не съм ял от два дни – прошепна то с измъчен глас и погледна с очи, пълни с надежда.
Мъжът се приближи и усмихвайки се, постави в детската ръчичка няколко банкноти:
- Вземи, ангелче, и се нахрани добре.
Детето не можеше да повярва на случилото се, гледаше ту банкнотите в ръката си, ту мъжът пред него. Това трая няколко минути и след като се увери, че не сънува, детето тихо промълви:
- Благодаря за добрината.
Тогава на свой ред тайнственият мъж попита:
- Как се казваш? Къде са родителите ти?
- Аз съм Джим и си нямам никого – прошепна момчето с болка. Сираче съм, не знам кой е баща ми, никога не съм го виждал, а майка ми е умряла малко след раждането ми. Това е всичко, което имам от нея...
И детето извади от джоба на палтенцето си една стара и пожълтяла от времето снимка:
- Това е мама, красива е, нали?
Мъжът погледна снимката и видя млада жена с дълга черна коса и очи, същите като на малкото момче. От пръв поглед си личеше, че то е копие на майка си.
- Много е красива, наистина.
- Знаеш ли колко много ми липсва и как бих искал сега да е до мен, за да мога да се сгуша в прегръдките й. Но тя е там, на небето, и вечер, когато се почувствам много тъжен и сам, поглеждам нагоре и знам, че тя ме вижда оттам и ми се усмихва... Но я няма тук, за да ми дари майчина обич и ласка... – и детето леко извърна глава, за да прикрие напиращата в очите му сълза.
- Горкото дете! И къде живееш сега?
- Живеех в едно сиропиталище, но там ни биеха и унижаваха, беше непоносимо. Затова един ден избягах и сега се скитам наоколо... Но ти не ми каза кой си...
- Аз идвам от небето, казвам се Тоше и някога бях момче, също като теб. Обичах да играя, да се смея, да дарявам любов. Един ден Господ реши да ме прибере при себе си, за да можем заедно да помагаме на страдащите като теб. Тази сутрин той ми разказа за теб и ме изпрати с мисия да ти помогна...
- Тогава ти трябва да си ангел?
- Да.
- И можеш да правиш чудеса?
- Може би...
- А би ли върнал мама при мен? – попита с блеснали очи детето.
- Изпратен съм да ти помогна, така че ще се погрижа за теб, не се тревожи. Никое дете не заслужава да страда и да живее в лишения. Хайде, върви отсреща в магазина да си купиш нещо за ядене, а по-късно ще се видим отново.
- Но къде ще те намеря?
- Не се безпокой, забрави ли, че съм ангел. За мен няма тайни. Хайде, усмихни се и върви.
Детето закрачи към отсрещния тротоар, а ангелът Тоше го проследи с очи. Когато момчето се изгуби от погледа му, той тръгна надолу по улицата...

Междувременно дъждът бе утихнал по някакъв магически начин. Слънчевите лъчи бавно си проправяха път през гъстите облаци и капките по мокрите листа на дърветата ги отразяваха с игриви отблясъци. Мрачният град постепенно оживя в светла и пъстра картина, излязла от ръцете на велик художник.

В далечината се появи силует на жена с приятна външност, която бавно крачеше по улицата. Дълбоко вглъбена в себе си и не виждаща нищо наоколо си, тя подминаваше хората и гледаше втренчено с пуст, празен поглед, а тихият ветрец небрежно развяваше рошавите й тъмни коси.

Това бе Мария – жена на около 35-40 години, средна на ръст, с бяла и нежна кожа и големи, красиви очи. Всичко в нея издаваше благороден характер и добра душа, но странното й поведение бе причина хората в града да я отбягват и да я смятат за луда. Това, което никой не знаеше, бе причината, довела я до състоянието й. А тя бе жестока, тъжна и способна да разтърси всяко чувствително сърце.

Някога Мария бе щастлива жена. Произлизаше от заможно семейство и бе възпитана в духа на всички добродетели, бе получила солидно образование, а накрая бе възнаградена с любов, за която би й завидяла всяка жена. Съпругът й бе ученическата й любов, обичаше го, откакто се помни и бе открила в него всичко, което й бе нужно, за да бъде истински щастлива. И тя бе щастлива, дори прекалено. С мъжа си се радваха на две прекрасни деца и светът й бе изпълнен с хармония. Но зла орисница бе решила да й отнеме този свят. Дяволът никога не спи и става все по-силен и по-силен, хранейки се от чуждото нещастие. И както старата мъдрост гласи, че “Много хубаво не е на хубаво”, така една сутрин мъжът и децата й излязоха от къщи, за да не се върнат никога вече. “Катастрофа” – обясни й нечий глас по телефона. Смъртта бе обвила в страстната си прегръдка най-обичните й същества и ги бе отнела завинаги от нея. “Мъртви!”, “Завинаги!” – тези думи кънтяха в главата й оттогава и не й даваха мир. Като насън присъства на погребението, онемяла, с душа удавена от хилядите сълзи и изгубила вече сили да плаче. Как искаше да бъде мъртва, да бъде заедно с тях. Но животът я бе изправил пред това изпитание, за да изпита силата й. Тя го знаеше, но отказваше да го приеме, отказваше да продължава да живее. И от онзи фатален ден се превърна в бродеща сянка, която обикаляше града безцелно, затворена в себе си и далеч от действителността – живеейки със спомените си и с отдавна замряло сърце.
В този дъждовен ден тя крачеше по улицата машинално, без да се замисля и инстинктивно се насочваше винаги към едно и също място – мостът над реката, мястото, където бе загубила най-свидните си същества. Отиваше до моста, облягаше се на парапета и оставаше загледана с часове надолу, където реката забързано милваше крайбрежните камъни.
И този път Мария застана на обичайното си място и се вторачи във водата. Чувстваше се замаяна, прималяла, изгубена. Очите й блуждаеха в нищото, а умът й повтаряше: “Няма ги! Няма ги!”

Изведнъж й се стори, че водата се раздвижи, на повърхността се появиха мехурчета бяла пяна и между тях се протегна една детска ръчичка. Мария гледаше втренчено и разпозна образа на малкото си момиченце, което й се усмихваше и шептеше: “Ела, мамичко!”
Сърцето на жената заби лудо и без да осъзнава протегна ръка към детенцето си. Тогава от водата изплуваха и образите на мъжа и момченцето й, чуваше ги как я викат, протягат ръце към нея и я приканят да ги последва.

Мария вече не можеше да мисли, главата й се въртеше, не чуваше нищо друго освен тези гласове. “Идвам!” – извика тя и се наведе от парапета, готова да скочи. “Идвам, мили мои, защото не мога да живея без вас” – простена тя и се засили надолу...
...Точно в този момент някой постави ръка на рамото й, изричайки:
- Спри, Мария! Не извършвай този грях!
Мария се стресна и излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се, погледна с насълзени очи непознатия и заплака на рамото му.
Мъжът, който я спаси, беше добре познатият ни ангел Тоше.
- Успокой се, Мария, - галеше я нежно по косата той.
- Защо ме спаси? Кой си? От къде знаеш името ми? – прошепна тя. – Аз искам да отида при тях, без семейството ми за мен няма живот тук...
- Аз съм някой, изпратен да те закриля. Винаги има смисъл – отвърна той. – Просто трябва да го открием. Бог ни изпраща изпитания, в които калява волята и духа ни, но ни обича и закриля. Вярвай в него!
- Аз вярвам, но болката е прекалено силна, случилото се е трудно за разбиране.
- Ти си добра жена и Бог ще те възнагради за страданията ти. Всеки човек има мисия на този свят и Бог е предопределил твоята. Просто следвай волята му и отвори сърцето си за любовта.
- Но любов към кого? Хората, които обичах, са мъртви, а не заслужаваха да си отидат. Децата ми бяха на прага на живота, а сега ги няма...
- Тогава раздавай тази любов на хора, които имат нужда от нея.

Мария не каза нищо, а само се загледа в реката, която продължаваше да тече спокойно, като че ли отнасяше надалеч всички чувства и мисли на бедната жена.
Изминаха няколко минути и Тоше ангелът каза:
- Бог ти дава нова възможност. Но трябва да я откриеш сама. Аз съм тук просто за да те насочвам да следваш правилната посока, но ти сама трябва да откриеш щастието и промяната. Тръгни по този път надолу и отвори сърцето си...

Мария го погледна учудено, но се подчини и тръгна. Ангелът остана на моста, загледан след жената, докато я изгуби в далечината. След това погледна нагоре към небето и промълви: “Боже, помогни на тази добра жена да приеме случилото се, дай й сили да продължи да живее. Защото макар и труден понякога, животът е път, по който всеки от нас трябва да премине. Но да го измине докрай и то с високо вдигната глава, без бурите да успеят да го сломят и убият духа му.”

През това време Мария стигна до улицата, на която просеше малкото сираче. Тя вървеше с бавни крачки, внимателно, взирайки се в лицата на минувачите. Наоколо блестяха лъскавите витрини на магазините. Някога обичаше да пазарува в тях, да купува играчки, дрехи, лакомства за децата си. Но днес витрините й се виждаха като огромни чудовища, готови да я погълнат. А и загледаше ли се в тях, веднага изплуваха спомените й, с тях и болката...
- Госпожо, моля Ви, дайте ми някоя пара... – чу внезапно нечий глас Мария. Обърна се и замръзна на мястото си.

Гласът, разбира се, бе на Джим, който все така продължаваше да проси. Но не това стъписа жената, а огромната прилика, която детето имаше с нейното загинало момченце.
Мария почувства как за миг всичката кръв нахлу в главата й. Приближи се до детето, наведе се и го погали по главичката. Все едно милваше своето изгубено детенце. Сърцето й биеше лудо и за първи път след инцидента, усети, че е жива. Нещо повече, почувства в себе си желание да живее заради това дете, което мигновено спечели майчината й обич и нежност.
- Ела, клето дете. Какво правиш на улицата само? – попита тя тревожно.
В отговор Джим й разказа историята си...

Мария го слушаше с насълзени очи, а когато Джим приключи, тя го хвана грижовно за ръката и двамата закрачиха надолу по улицата към бъдещия си общ дом – домът на Мария.

Ангелът ги следеше с поглед отстрани, а на лицето му сияеше усмивка...

Ръка подай и с мен тръгни
по стръмните пътеки на живота.
И болката ти в радост превърни,
да срещнем смело своята Голгота.

От малко пламъче пожара запали,
подклаждай го със обич чиста.
И чувствата с дъх топъл възкреси,
дари ми от магията цветиста.

Глава на рамото ми положи,
за теб ще бъда винаги опора.
И ако някога в душата загорчи,
от любовта ще черпим сила нова.

Не се страхувай, с мен върви,
звезда нощем пътя огрява.
И танцуваме заедно в росни треви,
а над нас славей нежна песен припява.